Залагайки достойнството си, българите работят за жълти стотинки в Гърция

Много пъти съм искал да разкажа премеждията си из прехвалената Гърция, които не са само моя болка, а премеждия и унижения за всички, които отиват там на работа, съблазнени от бързата печалба, много пари, ако щете и лесно забогатяване. От една страна се срамувам, а от друга си казвам, защо тези, които заминават за Гърция, да не знаят истината. С нея ще се срещнат още щом преминат границата - пренебрежително отношение, явна омраза, ехидна усмивка от страна на митничаря, който подава визата и неизменното подмятане от страна на колегите му - “ гифть”, което ще рече - “циганин”. И това понятие “циганин” изразява цялото отношение на тия хора към всички онези, които отиват на работа в Гърция. Аз се смятам за грък, но каракачаните сме гърци толкова, колкото българските турци са турци в България. В Гърция - грузинци, каракачани, цигани, румънци, албанци - сме просто “гифтус”.

В продължение на 12 години, заедно с дъщерята, сина, зетя и снахата работим сезонна работа в Гърция, разказва 70-годишният каракачанин Васил Алексиев. За тези 12 години сме вършили всякаква работа – брали сме домати, пипер, грозде, памук, лешници, маслини… събирали сме камъни от полето. Цяла година чистихме нивите на един чорбаджия, засети с див памук и дива царевица, които ако не се изкопаят на време, израстват на височина до 3 метра. Работа като работа. И тук в България я вършим, но да те третират като роб, едва ли не изпратен на каторжен труд, с работен ден от 6 часа сутринта до 22 вечерта, си е равносилно на гавра с достойнството на човек, на която сами се подлагаме – за надница от 20 евро. Българинът там работи по 16 часа, а му плащат за 8.
За сезона на полето, ние гурбетчиите си правим палатков лагер, обезателно в близост до поточе или рекичка. Палатките и инструментите за работа ги купуваме за своя сметка. Гурбетчиите, които нямат пари за палатки, спят на открито.

Сутринта идва чорбаджията

Ние сме подредени така, че да ни вижда всичките. Според нуждите му за дадена работа избира 10-15 работници, предимно млади и яки момчета, а останалите чакаме до следващата сутрин, дано ни се усмихне и на нас щастието да поработим .
Идва друг чорбаджия на следващия ден, разхожда се важно, важно между нас, оглежда ни като животни изкарани на айван пазар, само където не иска да си отваряме устата, та да ни види зъбите. Със заповеднически тон посочва – “ти, ти и ти…” Посочените заминават на работа, а ние оставаме в палатковия “ концлагер” без елементарни условия за живот – без печки, без баня и санитарен възел. Жените се крият из храстите, за да се мият.
Манджата си готвим на котлон, който си носим ние, сложен в дълбок кашон, да не го гаси вятърът. От реката пием вода, от нея си готвим вечер храната. Отиваме за печалба, а от България носим всичко - буркани с месо, с домати, краставици, пюрета, мармалади, ракия. За 30-40 дни сезонна работа купуваме само хляб за 2 евро – цената му е такава само за Северна Гърция, на Юг е по-скъп.

Тръгваме от България с 2-3 хиляди лева

а се връщаме с “печалба” от 1500-2 хиляди лева. Пари трябва винаги да имаш в себе си, ако не намериш работа, поне да имаш пари да се върнеш в България.
Чорбаджията обявява на висок глас: “20 евро на ден!” Работиш ден, два, три…пет, чорбаджията не ти плаща заработеното, само обещава: “Утре !” От утре за вдруги ден…пари няма. Какво да правиш, на кого да се оплачеш?! В полицията ти казват: “Това не е наша работа, вие сте се пазарили с чорбаджията. Ако не ви плати, съдете го.” Откъде пари за адвокати, за свидетели…
Свиваш гузно рамене, събираш палатката /ако имаш такава/ и отиваш в друг район, село или остров на работа. Работата е различна, но чорбаджията е същият – намръщен, с кръвнишки поглед, самонадеян, думата му е закон : “20 евро надница!” Добил опит от предишните чорбаджии, вече се пазариш да ти се плаща ден за ден, та ако собственикът не ти плати, да загубиш поне една надница, а не десетина.

Една вечер отиваме

да ни почерпи единият от чорбаджиите. Гърция не е България- какво искаш да пиеш, какво предпочиташ? Няма такова нещо. Черпи ни бира, която разлива лично той в чаши за шест души. Къде в България една 500-грамова бира я пият 6 души?!
Преглъщаш унижението, псуваш на акъл, проклинаш си съдбата, но щом си дал задника си под наем, ще търпиш.
Най-големите пинтии хора в света са гърците. В Гърция не можеш да видиш пиян, дори кафето го пият без захар.
В град Спарта, полуостров Пелопонес берем маслини. Издържали сме 13 дни само на закуска и вечеря, без обед. Чорбаджията ни, който бе директор на банка в Атина, ни давасамо 10 минути почивка за обед. Предпочитаме да изпушим на спокойствие една цигара, отколкото да ядем на високата 8-10 метра маслина – с едната ръка държим хляба, а с другата берем маслини.
Ако възразяваш на работодателя, ако те види че стоиш или си запалил цигара по време на работа, веднага те изпъжда, като към това прибавя и по едно – “циганин”. 20-30 пъти може да го чуеш- ако не теб, друг ще нарече “булгарикус гифтус”.
И така ние стигаме странствайки

чак до долното течение на река Струма

окръг Серес , да берем домати при температура 45 градуса. Имаш чувството, че там е адът на земята, а комарите са повече от доматите. Дали домати да береш, дали от комари да се пазиш!? Лицата ни подпухват, очите ни залепват. За няколко години стотици каракачани със слаби сърца, бронхити измрират, най-вече от горещините.

Ние каракачаните

отиваме на работа в Гърция с голямо самочувствие, че сме гърци, знаем езика, ще се пазарим, по-бързо ще се оправим. Няма такова нещо. Всички ни слагат под един знаменател.
Берем маслини. Това е убийствен труд. Щайгата - завързана на врата ти, от нея не можеш да се обърнеш на клона, защото опира в други клони. Три месеца след това бране на маслини на врата ми не можа да заздравее раната от сезала, с който беше завързана щайгата.
Четейки моята изповед, стотици гурбетчии работили в Гърция, сигурно ще си кажат: “Така е, но как да си признаем. Работим като волове, а вместо фураж ни дават плява и слама, колкото да не умрем. Така е, ако си плащаш храната и квартирата, не само че няма да ти стигнат 20 евро, но и ще заборчнееш и не можеш се върна в България.”
Познавам наши каракачани, които изпращат децата си на работа в Гърция. Връщат се след месец-два… Дали са работили нещо или не, те си знаят. Някои отиват на Бяло море на плаж, връщат се черни като араби – уж от работа по полето. Връщат се и от сутрин до вечер засядат в кръчмата. Навсякъде и пред всички разказват, че за два месеца работа са спечелили толкова пари, че да живеят две години като бейове.
Питам бащата: Какво говори твоят син, много пари спечелил? “Остави го, ако не съм аз ще умре от глад! Такава челяд да ти не влиза в къщата”, отговаря ми той.

Идва ми на гости в България

моят чорбаджия Нико Сарафи от Немуданя, Солунски окръг, да си направи зъбни протези, за които в Гърция на времето се плащаше по 250-300 хиляди драхми. Седи у нас 15 дни, прави си протезите. Посрещаме го като светец – ядене, пиене, изядохме две агнета. За път му напълваме две чанти с буркани от агнешко месо, изпратщаме подаръци за жена му и децата.
Отиваме следващата година у тях, да търсим работа или да ни изпрати при друг чорбаджия в друго село. След като го извиках по име два-три пъти, той се показва по нощница. Чакаме повече от два часа, скри се и не слезе, поне да се здрависаме. Беше студено, а аз целият плувнах в пот от срам, от мъка, от притеснение, че водя децата си, които буквално му слугуваха.
Такива са гърците, студени хора, за които чужденците са едва ли не натрапници. За тях ние сме и цигани и просяци, кучета, които се радват и на подхвърления кокал.
Обиколил съм почти цяла Гърция, не съм бил само на остров Крит. Но това, което видях за тия 12 години,

просто смразява кръвта ми

Направо се отвратих от 17-18 годишни момичета, които продават телата си на 50-60-годишни гърци за 80-100 евро. Не само роми, а и млади българки отиват на работа в Гърция, забременяват, държат ги на работа, докато износят плода, плащат им за детето 1500-2 хиляди евро и ги отпращат в България. Виждал съм как погребват наши българи на разноски на кметствата, без да бъдат потърсени близките им. Видях как понасяме обиди, търпим унижения, превиваме врат като роби за пари. Човешкото достойнство се мери с аршина на самочувствието, което вече го нямаме.
“Всеки, където е роден и живее, там да работи – заключава синът на Васил Алексиев.- Един час да поспиш, но да спиш спокойно. Една хапка да хапнеш, но да ти е сладко.

Една дума да чуеш

но да е човешка, да стопли душата ти. Една ръка да ти вдигнат за поздрав, макар и без думи – в България значи много. Обидата в България лесно се забравя, но в чужда страна тя се превръща в рана, която до края на живота ти не заздравява. И чак тогава разбираш, какво значи Родина, чест и достойнство, гордост и самочувствие”, заключава той.
И всеки сам трябва да се запита в това време преходно - имаме ли ги?
Записа Кольо Николов