Левски е жив с идеите си в бъдещия свят

“Българите трябва да почитат Левски като Бог. Мое скромно мнение е , че във всяка българска къща трябва да има портрет на Левски”, категоричен е Мехмед Сали Мурад, вече 39 години кмет на село Скобелево, Павелбанско. Мурад е етнически турчин, но познава отлично българската история – от създаването на държавата ни до наши дни. Васил Левски и Христо Ботев са неговите идоли, като личности с международна известност, радетели за националната ни свобода и независимост. Държи в кметската си стая да има обезателно портрет на Васил Левски. “За мен Левски е най-великият българин, знаме и национална гордост за България - споделя Мурад. – 132 години са изминали от обесването му, но в стотици селища на нашата страна изникват все нови и нови сведения за дейността му и тази на неговите съратници, създадени са и се поддържат

живи легенди за смелостта

хладнокръвието и героизма му. Всичко това показва, че Левски е от ония политически мъже на България, които още приживе с идеите си, с единството на думите и делата, печелят признание, а с героичната си гибел са знаме на всичко чисто, демократично и напредничаво у нас. Делото на Апостола получи още по-голямо признание и всенародна обич, особено след публикуването на османските документи от съдебно-следственото дело. Те не само потвърдиха сведенията за неговия живот и дейност, но и хвърлиха нова светлина върху темата за неговото самообладание пред турския съд и под бесилото. Изумително е хладнокръвието му пред съда: “Аз съм посветил себе си на Отечеството… Да му служа до смърт и да работя по народната воля!” Левски е не само велик патриот, той е и голям демократ, което го издига в очите не само на българите, но и на бедните турци: “Ние не гоним турския народ, ни верата му, а царят и неговите закони, с една дума турското правителство, което варварски владее не само българите, но и самия турчин в Българско- пише в едно от писмата си той.- Не ще има цар, а

народно управление и всекиму своето

Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът!” Тия човешки откровения издигат Левски до идейната висота на българското национално освободително движение и го правят чакан гостенин и в българската, и в турската къща. Владеещ отлично турския език, Левски бързо намира общ език с онеправданите турци и в негово лице те виждат един чист човек, който се бори за оправянето на техния хал, не по-добър от българския. Подгонен от турската полиция, стотици пъти той спасява живота си, като е приютяван и укриван от турците. От там идва и прозвището му Джингиби /Неуловим дух/.
Говори се, че

Дяконът е посещавал село Скобелево

през 1869-1870 година, отсядайки в къщите на най-стария род - Курт, от който и до днес е жив и здрав 90-годишният Юсеин Курт. Дори само този факт прави скобелевци горди, че са съпричастни към делото на великия българин.
За уникалното дело и неповторимата личност на Апостола е подходящ само “необикновен паметник”. И той го издига сам с документалното наследство, което е и архив на Вътрешната революционна организация, наброяващо не по-малко от 200 единици, писани или подписани от него между 1856 и края на 1872 г. – автобиография, личен бележник, комитска кореспонденция, идейно-програмни документи, сред които проектоуставът, озаглавен “Наредба”, писмената клетва… Още тогава, подобно на големия древноримски поет Хораций, Левски би могъл с достойнство да каже: “Издигнах си паметник по-траен от метал!”.
За съжаление безвъзвратно са изгубени не малко документи от това далеч по-многобройно от националното съкровище. Веднага обаче, според мен, възниква един въпрос - как са изгубени тези документи, след като се знае, че с риск на живота си Левски се отбива в навечерието на залавянето му в Ловеч, прибира и спастря в самара на коня си част от архива, спасен именно тогава, за поколенията. На такъв риск е можел да се реши само човек, искрено вярващ в народното дело, на което е посветил целия си живот. Още повече, той е знаел, че портретът му виси във всеки турски конак, а за главата му е определена награда от 1000 златни гроша.
Левски винаги е бил уверен в историческата мисия, на която той и съидейниците му са посветили живота си. Или казано с неговите думи: “Нам не щат ли да вдигнат паметници?! Не щат ли да ни поменуват по всичките черкви в Българско… И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни!” Последната мисъл е актуална и днес, ако се допълни с прозрението му: “Възобновлението на нашата славна преди държава, отърваването ни от проклетите агаряни, за да си добие първата чест нашето мило Отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски държави!”
Всяко от стотината

саморъчно написани от Апостола писма

са адресирани до видни негови съратници и документират изумителната му работоспособност, мащабните замисли и дела за доброто на Отечеството, на което той се е обрекъл още от 1861г. Това превръща документалното му наследство в “българско евангелие” /ние турците му казваме Коран/, което трябва задължително да влезе във всеки български дом, да го чете мало и голямо, да се гордеят всички, че са наследници на един велик българин, който няма равен на себе си в световната история като идеолог, държавник и политик, чист човек, чужд на всяка лъжа, на подлизурството, лицемерието. Човек на делото, на дълга, на саможертвата. Още в онова време неговите съидейници предричат, че Апостолът ще бъде поставен на най-високия връх в нашата история. “Пророчеството” им се сбъдва, както се сбъдва кратката, но обективна оценка на историческата мисия, дадена от самия Левски:

Историята няма да прикачи заслугите ми другиму

Велик и недостижим е Левски и в предсмъртните си дни, не изменя на дадените обещания, на клетвата си пред народа, защото според него изменникът е “най-ниският и гнусливият човек на света”. Дори само няколко цитата от разпита му пред турския съд в София, потвърждават това: “Възложиха ми да давам упование на цяла България. Данъци много, а няма спокойствие – ето за това щях да им давам упование… Никъде не живеех постоянно... Никого не познавам… На мен ми се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?!” Дали е смятал Дяконът в предсмъртния си час, че ще му бъде гласувано доверие на казаното? Безсъмнено – не. Той много добре знае всичко, не е забравил нито едно име – нито на селяните, нито на свещениците, учителите - всички те негови саратници. Но е длъжен да мълчи, защото добловолно се е обрекъл на саможертва.И все пак, една горчива истина се прокрадва в неговите показания, може би изречена за прикриване на “общата вина” или като болезнен призив към бъдните поколения: “Нашите българи желаят свободата, ако им се поднесе на тепсия.”
Тънката проницателност, вярната преценка на обстановката и безгрешната преценка на всеки човек, само след петминутен разговор с него, правят Левски обикновен и в същото време неповторим близък и реален, легендарен, прозрачен и чист за всички поколения.
Малцина знаят подробности за револвера на Левски, система “Гасер”-М, калибър 11, австрийско производство и “черкезката” кама , които неотлъчно носи със себе си из страната, само за лична защита. Барабанът на револвера побира 6 патрона. Освен сравнително големия си калибър и бърза скорост, револверът има сравнително малки размери и дава възможност да бъде надеждно укрит в дрехите и багажа на Апостола. Освен с бойно предназначение, револверът многократно е използван заедно с камата /която всъщност е кавказко оръжие, което се носи от абхазци, грузинци, чеченци, арменци/ при заклеването на членовете на революционните комитети в страната. Когато запитали Левски, защо носи постоянно със себе си револвера и камата, той отговорил без да се замисли: “Да се браня от вълци и душмани.” – “А от пилци”- питали го. – “По пилци никога не съм стрелял.

Това, което лети високо в небето

е грехота да стреляш по него. Равносилно е да стреляш по човешкия ум – неулучен от никого.”
За Левски е писано много, знае се много. Никой от нас няма да загуби, ако иска да дообогати своите знания за неповторимия Левски, ако се потруди да намери и прочете мемоарната книга на д-р Параскев Стоянов “Градът Ловеч” /1901г./, който пръв се сеща да разпита и запише съхраненото в паметта на мнозината все още живи по онова време “труженици” на революционната организация. След прочитане на записките на д-р Стоянов, и да искаш, не можеш да ги забравиш, защото те са взети направо от извора, от който е пил титанът на националната революция- Васил Левски. Едва ли днес бихме имали толкова знания и убедителни исторически факти, върху които се изгражда научното левскознание, дело на най-яркия изследовател на делото на Апостола и на българското Възраждане Димитър Страшимиров. Задълбоченото му изследване в книгата “Васил Левски – живот, дела, извори” /1929г./ е основният еталон на левскознанието.
През 1972 година излиза документалната повест на голямата българска историчка Вера Мутафчиева “Процесът – 1873”, която ни връща в последните дни от живота на Левски и Димитър Общи в турската тъмница.

В мисловен духовен сблъсък

между двамата осъдени на смърт революционери са изградени духовните им образи.
Щафетата на епистоларното наследство на Апостола от Димитър Страшимиров се поема от Кирила Възвъзова – Каратодорова, чиито дългогодишни изследвания доосветляват редица бели полета в него с книгата “Васил Левски – документална летопис”.
Обаятелната личност на Апостола кара редица чуждестранни писатели да пишат за него. Книгата “Васил Левски” /1958г./ на Александър Стеколников и на англичанката Мерсия Макдермот – “Апостолът на свободата” /1970г./ са двете настолни книги, които трябва задължително да ги има във всеки дом и библиотека. Чел съм и “Вятърът има много имена“ на Ото Емерслебен. Все още не мога де намеря “Посланици на свободата” на Алфред Ото Шведе, а много искам да я прочета, Левски е извор на вдъхновение, почит и обич.
Животът на Дякона ни дава основание – на българи и турци да кажем, че той не принадлежи само на миналото, на историята. Той е бил и е съвременник вече на няколко поколения, е и ще бъде по сполучливото сравнение на едни от изследователите му –“ жив с идеите си и в бъдещия свят”. Това го прави велик и недостижим, а гражданите на България – горди, че го имат вечно жив в сърцата и на поколенията.
Кольо Николов